Новини за недвижими имоти
И. Велков: Градоустройството в София се движи след проблемите
Рубрика: Интервю Източник: Investor.bg
Иван Велков. Снимка: Личен архив
Иван Велков е експерт с дългогодишен опит в сектора на имотите. Общински съветник в Столичния общински съвет, заместник-председател на постоянната комисия по опазване на околната среда, земеделие и гори и член на постоянната комисия по устройство на територията, архитектура, достъпна среда и жилищна политика. С Иван Велков разговаряме за градоустройствените проблеми на София.
Г-н Велков, нека за започнем от най-големите градоустройствени проблеми на София - така, както ги виждате, откакто сте в общинския съвет, а и отпреди това...
За тези няколко месеца като общински съветник виждам защо някои неща, които ми се струват толкова логични, приемливи и наложителни, не се случват. Българската администрация – независимо дали става въпрос за национална, или за местна, дали по навик, дали заради инерция, дали заради това, че многообразието и обемът от нормативни документи създават усещане, че именно това е единствената цел – не търсенето на краен ефективен резултат, а процедурното спазване на членове, букви и алинеи.
Това запълва до голяма степен работния ни ден – с възпроизвеждане на административни процеси. Ако, може би, в началото на прехода във Великото народно събрание имаше повече икономисти, инженери и предприемачи, щяхме да имаме и друга Конституция, с която по-скоро да се случват нещата. Обратният ефект, в който ние първо се затрупваме с правила, които след това почти не спазваме, не води до резултатите, които едно съвременно и модерно общество очаква и изисква.
София няма само един, два или три градоустройствени проблема. Проблемите са комплексни, защото в много случаи се движим със закъснение след събитията, а не ги предвиждаме или моделираме. Решават се въпроси, които от немай къде задължително трябва да бъдат решени. Силно се надявах, че с конкурса за нов главен архитект ще има все по-конструктивен диалог в тази посока и поне засега съм оптимист за това. Всички разчитаме на по-енергична и дейна позиция и мисъл за бъдещето, не само за комунално-битовото настояще.
Градоустройствените въпроси са много конкретна илюстрация, защото всеки един от нас пряко попада под влиянието от нерешаването им. Хората стават все по-информирани, искащи, търсещи. Все повече ги вълнува как изглежда улицата им, къде е паркиран автомобилът им и още повече автомобилът на съседа, има ли зелени площи, работят ли и колко са безопасни детските и спортни съоръжения.
Преди години, когато градовете бяха по-малко населени, това не беше толкова болезнен и висящ пред очите на всички ни въпрос. Сега сме се барикадирали в домовете си и обясняваме на всички останали как те трябва да свършат нещо. Точно този липсващ елемент на самоинициатива – било то на индивида, домакинството, общността, се подсилва от една камара правила и процедури, които забраняват, а не създават среда и стимули, за да направиш нещо и да подобриш, да решаваш проблеми. Кара се в утъпкан коловоз, в който задължителните неща бавно се решават, а хубавите, с които цял свят и цяла Европа се занимава в момента, ги гледаме само пожелателно и замечтано през някаква витрина и се надяваме да стигнем дотам.
Наскоро бях на среща с градската управа на Брюксел и там с доста прискърбие колега от местната администрация разказа, че за да се приемат дейности по освобождаването на три градски зони от автомобилно движение и превръщането им в пешеходни, процесът по планиране, координиране, комуникиране и съгласуване на мненията на различни заинтересовани страни им е отнел повече от три години. Сигурно е нормално, защото те трябва да говорят и с местното правителство, и с федералното правителство, и с Европейския парламент, и с Валония, и с Фландрия... Въпреки това за три години няколко много важни институции намират начин. Този постоянен стремеж да се намери оптималното решение в София и в който и да било български град не е толкова изразен.
Що се отнася до нерешените градоустройствени въпроси, това са проблемите с автомобилния трафик през центъра на града, липсата на достатъчно инфраструктура – не само пътна, но и комуникационна на всички нива, нихилизмът, с който в продължение на 20 години се раздаваха строителни разрешителни на който си пожелае, дефицитът на инфраструктурна обезпеченост, който винаги ме е учудвал, дори когато се сравняваме с не толкова далечни страни ... Последното създаде и продължава да държи града в „мъртва хватка“ на решаване на злободневни, битово-комунални въпроси, а не генералните, визионерски проблеми.
Как виждате Вие бъдещето на града?
Бъдещето на София е на север от центъра и на юг от Стара планина. След известно време районът би могъл да се превърне в прекрасна възможност за преподреждане на градските зони, с по-оптимален транспортен, комуникационен и жилищен баланс.
Само че градът се развива в противоположната посока и крайният резултат е видим за всички...
В момента усилията на немалко институции са насочени към регламентирането на строителството към планината. Колкото и да е “естествен” стремежът на всеки да има къща в полите на Витоша, предстои приемането на дългоочаквания план за управление на природния парк „Витоша“, с който да се сложи началото на по-нормален процес.
Надяваме се общината да може да се включи пълноправно в него. Преди няколко месеца инициирахме създаването на една временна комисия за решаване на проблемите с достъпа и функционирането на парка и планината като цяло, но общината вече почти няма реална собственост като инструмент, с който да си върне възможността да участва, да подрежда, да управлява в някаква степен... Не казвам, че общината е най-добрият стопанин, но пък е най-пряката трансмисия за това какво би било добре за гражданите. Цитирането на закон, който формално дава или не дава права и възможности, вече не е достатъчно. Нужда е цялостна концепция и сериозен план за действие, може би и заради това, че планината е най-голямото богатство - в същото време тя ни е и най-голямото задължение, чиито проблеми да решим за бъдещите поколения.
В южните квартали презастрояването е плод на липсата на общ устройствен план по това време. Работи ли се по някаква концепция, с която поне частично да се направи опит за решаването на проблемите?
Общинският съвет би подкрепил всяка аргументирана концепция, която да дойде от архитектурните среди. Има частични идеи, които биха могли да се реализират, но за цялостен план ... Още повече, че до голяма степен и управлението на парка „Витоша“ би дало възможности или би затворило вратата за попълзновение към него, ако се прецизират някои от текстовете в проекта за план на управление.
Ще кажа само, че в България „свещеното“ право на собственост като че ли изчерпва дебата по темите. Да, частната собственост е неприкосновена, но никога не се повдига въпросът за задълженията, която тя поражда, за отношенията между съседи и ползватели, за разходите, които възникват, когато си собственик. Тук се е скъсала нишката преди повече от 20 години и разхищенията и нихилизмът са станали проблем, включително и финансов, за града и всички нас. Искам да вярвам, че и тук има и алтернативни решения, без конфронтация по оста частен-обществен интерес.
По отношение на транспорта при отчета на “Група 5“ от общинския съвет съобщихте, че ще се прави анализ на транспортната схема в София от експерти, като ще се предложи и нова схема. Докъде стигна работата по него?
Този анализ се прави, в ход е. Инициативата не е само наша, а и на граждански организации и експерти. Професионалният подход към решаването на въпросите с транспорта изисква той наистина да се разглежда в един по-дългосрочен и комплексен план. Да се купуват нови автобуси или няколко трамвая не решава генералния проблем. Основната теза в концепцията на новия главен архитект беше да се върне пешеходецът „на върха на пирамидата“ - нещо, което в момента определено липсва. Малки стъпки се правят в тази посока с метрото, подстъпите към станциите, възстановяването на една от трамвайните линии.
Зачертани са обаче други възможности – например тези, които железопътният транспорт може да осигури на една европейска столица. София е един от малкото градове в Европа, който освен, че е голям град, е и столица, и център на община, и в ареала на общината попадат и други населени места. Като че ли по навик решаването на въпросите с достъпа се изчерпва със скоростни асфалтови трасета.
Да, жп пръстенът на София беше всъщност почти напълно унищожен...
Новите технологии ни дават някаква “светлина в тунела”, че въпреки това, че сме бавни и тромави и взимаме трудно решения, силно се надявам технологичните решения на съвременната транспортна и иновативна мисъл, предлагащи решаването на градските транспортни въпроси, да станат по-достъпни, когато се наложат и в европейски, сравними със София градове.
Едно от основните неща като първа стъпка е една интегрирана и работещата платформа за управление на трафика. Тя е частично реализирана. Възможностите, които една напълно работеща система дава за градовете с размерите на София, ще доведат до положителна промяна само за няколко месеца – най-вече със спестено време и нерви, а оттам и намаляване на замърсяването на въздуха от претоварените кръстовища.
С магическа пръчка няма да махнем колите от улицата, а ще трябва да създадем условия те да не са толкова необходими. В това отношение като че ли имаме години работа. Създаването на все по-добри автомобилни комуникационни връзки между различните градове и кварталите в един град помага само на част от жителите. Тези, които не ползват автомобили поради различни причини, трудно могат да намерят добра алтернатива.
А като говорим за ремонтите на улиците, общината би могла да заложи критерии в обществените поръчки такъв тип параметри на покритието, което да отговори на променените климатични условия и на интензитета на натоварването. В Европа асфалтови покрития на места с подобни температурни разлики и натоварване изглеждат по коренно различен начин. Ако идеята е да се ремонтира периодично – това се постига, ако идеята е да се ремонтира веднъж завинаги или поне достатъчно дългосрочно – трябва да правим всичко така, че да се свърши работа. Този проблем обаче го има и в други индустрии. Съвременното консуматорско общество живее от оборот, а не от качество.
Да се върнем на темата за нормативните актове. Поне доколкото това зависи от общинския съвет, можем ли да очакваме оптимизиране на някои процедури?
Според мен има съвсем ясно изразена нагласа и желание от участниците в общинския съвет да си върнат частично правата и възможностите, които имат като фактор в решаването на проблемите на града и общината. Градоустройствени въпроси се решават на този етап предимно административно и общинският съвет често само ги верифицира. Обществените съвети, създадени за различните направления в настоящия си вид, са само рамка, в която би могло да се влее повече и по-смислено съдържание.
Арх. Здравков вероятно мисли в същата посока. Едно от заявените му намерения беше да създаде нещо като консултативен съвет със специалисти от различни сфери. Силно се надявам да не са само негови колеги, а да има и друг тип заинтересовани страни и профилирани специалисти от други сфери. Тогава може би ще решаваме комплексно казуси. Комплексен подход в създаването на такива мултидисциплинарни екипи работи много добре за трансгранични проекти и част от този опит може да бъде пренесен и тук.
В корпоративния свят например хора, които разбират от тези неща, има. Те невинаги говорят на същия език и със същата скорост като администрацията, но пък нещата се променят. Ако всички заинтересовани страни започнат да мислят в една посока и си поставят цели и задачи за решаване на проблемите, няма какво да ги спре. Въпросът тук дори не опира до финанси, а до концепции, които да се разискват.
Промени в общия устройствен план можем ли да очакваме?
По-скоро коригиране на някои недоразумения в него и довършаване на изостанали тук там въпросителни. Проблемите са разнообразни – с отделни улици, параметри, с райони, в които липсват достатъчно комунални и транспортни услуги. Всъщност там не толкова промяна на плана, а детайлизирането му в някаква степен би могла да е полезна. Тези проблеми не са концентрирани в някаква зона. Почти във всеки район на София има нерешени въпроси. Част от тях обаче са свързани и с не съвсем изчистени спорове за собствеността. И обратно стигаме до изходно положение – ако всичко тръгва от правно-нормативната уредба, нещата изглеждат безкрайно мудни, тромави и не съвсем справедливи. Ако тръгнем от обществения интерес и да се взимат решения по целесъобразност, примерите за отчуждаване на терени за обществено ползване и сега ги има, но не се ползват толкова често.
Изборът на управници на един град води след себе си до отговорност за взимането на непопулярни решения. Някоя група граждани няма да харесат едно или друго решение. Например затварянето на улици за автомобилен трафик със сигурност ще доведе до огромна вълна от коментари от всякакво естество. Възможностите, които една градска управа трябва да има, са свързани с генерални въпроси, които обаче се решават и на друго ниво. Тази псевдо децентрализация, за която само си говорим, трябва да започне да поражда и друг тип отношения в местните власти и субекти. Повечето власт би могла да носи и повече отговорност за нерешаване на проблеми. Сега понякога отговорността директно се оправдава и препредава заради дефицита на средства към финансовия министър, а това е нелепо, въпреки че е факт. Много общини са изцяло зависими от това, което държавният фискален орган ще прецени за целесъобразно и възможно.
Една градска управа би могла да поеме повече отговорности и да използва различни инструменти – например данъчна политика с преференциални и наказателни суми, за да поощрява добрите примери и да наказва лошите. Това, което по света е практика – в решаването на по-мащабни проблеми и процеси се правят публично-частни партньорства. Ние тук като че ли сме замрели предимно на ниво сметосъбиране, а бихме могли да правим много повече неща. Бъдещето ми се струва, че принадлежи на този тип възможности, които не отнемат съществуващ държавен ресурс, а привличат частен със сравнително ясен, предвидим и печеливш бизнес план.
София кога ще кандидатства за „Зелена столица на Европа“ и колко „зелен“ е градът всъщност в сравнение с досега избираните „зелени“ столици?
В момента е отворена тази възможност за 2019 г. До края на октомври ще се събират апликации. Не мисля обаче, че сме в състояние да отговорим на по-голямата част от изискванията и критериите за постигне на такъв успех. До голяма степен въпросът е и доста обективен. Състезанието е отворено за всички европейски градове над 100 хил. жители, не само за столиците. Една столица обаче има по-големи проблеми за решаване от един по-малък град, който няма и толкова много несвойствени за него функции.
София, с необходимостта да поддържа и немалък брой държавни структури, натоварва градския си център с доста сериозни функции и дейности. Това, съчетано и с транзита и с ориенталския подход на шофьорите, които искат да паркират буквално там, където ще прекарат част от деня, създава много сериозен проблем, който не е лесно решим. В по-малките градове зоните са по-ясни и могат да се разтоварят от несвойствени функции, а центровете да се превърнат в място за социално общуване, за културни и развлекателни дейности.
Критериите за „зелена“ столица не са само парковете и транспортът. Това, че градът ни изглежда зелен, не е само наша заслуга, природата се е постарала за това. Управлението на трафика, ресурсите, енергията, отпадъците – това са показателите, по които се състезаваме с градове, отдавна надраснали битовите проблеми и работещи по „фината“ настройка. За това е необходимо и гражданското осъзнаване, че е необходимо съдействие, необходимо е да пазиш, да рециклираш сам, а не да държиш сметка на някой друг, че не го е направил. Сигурен съм, че и в София има такива граждани и е въпрос на време на започнем и да надграждаме и създаваме като общност нова среда и качество на живот.
По статията работиха: автор Миглена Иванова, редактор Бойчо Попов